Waking to these sounds again
I wonder how I'll sleep
Passing out is taking off into the stubborn deep
I'd like to meet a human who makes it all seem clear
To work out all these cycles and why I'm standing here
I'm falling
Over and over and over and over again now
Calling and over and over and over and over again now
Running through my life right now
I don't regret a thing
The things I do just make me laugh and make me wanna drink
I'd like to meet a mad man who makes it all seem sane
To work out all these troubles and what there is to gain
I'm falling
Over and over and over and over again now
Calling and over and over and over and over again now
Projecting what I want is always hard to know
But when it comes between my sights I'll let the damage show
I'd like to meet a space man, who's got it going on
Sailing through the stars at night 'til our world is gone
I'm falling
Over and over and over and over again now
Calling and over and over and over and over again now
Over and over and over and over again now
Calling and over and over and over and over again now
Saturday, May 12, 2007
Събота вечер. Точно, когато вече си отдъхваш от жегата на града с всичките му класкони, стъпки, разговори, мобилни телефони, слънчеви очила, криещи отегчени, тъжни, весели, глупави, учудени, дълбоки..... очи. Събота вечер, когато някаква работа трясна резето на красивата вечер някъде навън в компанията на топлите звезди и потракващите кубчета лед....Вместо това неспокойно споделя с гузната съвет някакви незнайни фрази за апокалиптичен провал някъде, в нещо, заради някого...по стечение на винаги злонамерени обстоятелства. В такива моменти си пускаш музика, четеш нещо неразбиращо, но задължаващо или просто мислиш за това, което предтои, бягаш в мечти, които май няма да станат "сега", защото нищо не е такова каквото изглежда, защото някакви богове тъпо се подсмихват или заради баланса на силите, където често се налага да играеш ролята на прееецаканата везна. Понякога се чудя дали представата за "след време" определя лимита на самоувереността или на комплексите ти. Чудя се и дали умислен в по-добрата бъдеща перспектива не изпускаш възможността непринудено да се почувстваш щастлив , когато му е времето, т.е. точно сега...без да търсиш скрития подсмисъл, който обикновено се плаща...на касите зад нарисуваната перспектива, моля! В такъв случай дали си страхливец или просто наивен мечтател с особен афинитет да бягаш от недоволството в хепи енд-а на "ще има едно време...."?
Tuesday, April 10, 2007
Минирани надежди
Екологията е тема, по която сме длъжни да говорим. Тя е не само сюжет, който печели Оскари и всенародно одобрение, хвърляйки самодоволно кал по фалшивата белота на Вашингтон. Опазването на околната среда постепенно се превръща в поредния бич, грях или просто вина на съвремието ни. В световната еко-истерия има и една много провинило се българско участие - заради природните ни богатсва, заради безхаберието ни и заради мисленето, че всичко, дадено ни по default е абсолютно заслужено и дори недостатъчно. У нас сякаш наскоро изгря медийната звезда на екологията и екозащитниците, които в определен момент неистово щурмуваха планините с взрив в ръка и мото на изпечени рекетьори „ сега или никога”, „или ще е наша, или ничия” и т.н. На този фон се появява един филм, които вероятно би понесъл остри критики от страна на еколозите специалисти. Ще бъде изкривяване на истината, ако се каже, че е обективен. Напротив едностранчив е, съшит е с бели конци, дразни окото, претръпнало на Холивудския образец с всичките му добре прикрити, малки и учтиви пропаганди. Минирани надежди е дело на независимата компания за документални филми New Bera Media и Moving Picture Institute - организация, посветена на идеята да се бори за свобода чрез филми. Автор, режисьор и продуцент на филма е Фелим Макалиър, който от 2000 до 2003 е кореспондент на Файненшъл Таймс за България и Румъния, писал е статии за района и за Економист. Съпродуцент и режисьор на филма е Ан Макелхин, която е журналист и научен сътрудник на Moving Picture Institute. На кратко филмът разказва за инвестиционния проект на голяма рудодобивна компания в Румъния и се опитва да покаже "по-другата, корпоративна страна на екологичните организации . Авторът акцентира върху няколко географски дестинации, където конфликтът екология - индустриално развитие и прогрес е особено изострен. Макар й отдалечени една от друга – Румъния, Мадагаскар и Чили са еднакво бедни, изостанали и манипулирани от този лош, лош и богат Запад. Загрижени за глобалното затопляне и все по-безвъзвратно изчерпващите се природни ресурси западните екозащитници започват борба срещу компаниите с големи и скъпоструващи инвестиционни проекти във все още неексплоатираните откъм природни богатства бедни страни. Аргументите на зелените се пропукват още на първо четене – очарователно е да си старомоден, примитивен и изостанал, да имаш домашна тоалетна за сметка на екологично чистите домати и картофи. За екозащитниците романтизмът на безмоторните превозни средства е белег за хармония и щастие. Фелим изобличава хлъзгавия морал на избраните еко лидери, противопоставяйки абстрактните им послания с конкретни кадри от цветни реки, замърсени от старото производство в открития рудник, коментари на местни жители и безспорно колоритния образ на Джордже, които за първи път ще излезе от Румъния, за да съпреживее с пресилен драматизъм мъката на братята си по съдба. Според филма битката е фиктивна и се води от една й съща страна на улицата – икономическата. Филмът поставя под съмнение принципите и искреността на екологичните движения, търси отговора на дилемата как да оцелеем в сътворената от нас самите околна среда, как да разбираме понятието устойчиво развитие и да го съвместяваме с технологичното си напредък.
Екологията е тема, по която сме длъжни да говорим. Тя е не само сюжет, който печели Оскари и всенародно одобрение, хвърляйки самодоволно кал по фалшивата белота на Вашингтон. Опазването на околната среда постепенно се превръща в поредния бич, грях или просто вина на съвремието ни. В световната еко-истерия има и една много провинило се българско участие - заради природните ни богатсва, заради безхаберието ни и заради мисленето, че всичко, дадено ни по default е абсолютно заслужено и дори недостатъчно. У нас сякаш наскоро изгря медийната звезда на екологията и екозащитниците, които в определен момент неистово щурмуваха планините с взрив в ръка и мото на изпечени рекетьори „ сега или никога”, „или ще е наша, или ничия” и т.н. На този фон се появява един филм, които вероятно би понесъл остри критики от страна на еколозите специалисти. Ще бъде изкривяване на истината, ако се каже, че е обективен. Напротив едностранчив е, съшит е с бели конци, дразни окото, претръпнало на Холивудския образец с всичките му добре прикрити, малки и учтиви пропаганди. Минирани надежди е дело на независимата компания за документални филми New Bera Media и Moving Picture Institute - организация, посветена на идеята да се бори за свобода чрез филми. Автор, режисьор и продуцент на филма е Фелим Макалиър, който от 2000 до 2003 е кореспондент на Файненшъл Таймс за България и Румъния, писал е статии за района и за Економист. Съпродуцент и режисьор на филма е Ан Макелхин, която е журналист и научен сътрудник на Moving Picture Institute. На кратко филмът разказва за инвестиционния проект на голяма рудодобивна компания в Румъния и се опитва да покаже "по-другата, корпоративна страна на екологичните организации . Авторът акцентира върху няколко географски дестинации, където конфликтът екология - индустриално развитие и прогрес е особено изострен. Макар й отдалечени една от друга – Румъния, Мадагаскар и Чили са еднакво бедни, изостанали и манипулирани от този лош, лош и богат Запад. Загрижени за глобалното затопляне и все по-безвъзвратно изчерпващите се природни ресурси западните екозащитници започват борба срещу компаниите с големи и скъпоструващи инвестиционни проекти във все още неексплоатираните откъм природни богатства бедни страни. Аргументите на зелените се пропукват още на първо четене – очарователно е да си старомоден, примитивен и изостанал, да имаш домашна тоалетна за сметка на екологично чистите домати и картофи. За екозащитниците романтизмът на безмоторните превозни средства е белег за хармония и щастие. Фелим изобличава хлъзгавия морал на избраните еко лидери, противопоставяйки абстрактните им послания с конкретни кадри от цветни реки, замърсени от старото производство в открития рудник, коментари на местни жители и безспорно колоритния образ на Джордже, които за първи път ще излезе от Румъния, за да съпреживее с пресилен драматизъм мъката на братята си по съдба. Според филма битката е фиктивна и се води от една й съща страна на улицата – икономическата. Филмът поставя под съмнение принципите и искреността на екологичните движения, търси отговора на дилемата как да оцелеем в сътворената от нас самите околна среда, как да разбираме понятието устойчиво развитие и да го съвместяваме с технологичното си напредък.
В общи линии това е историята - малко белезникава, но пък достатъчно провокативна за типично ни "то се зане и те са мошенници, на нас са тръгнали да ни пробутват екология". Приятната новина е, че авторите на филма са ентусиатси да отворят очите на колкото се може повече хора за тъмната корпоративна истина и затова пристигат скоро в България за няколко скрийнинга на филма си. Ще има дискусии, ще има отгпвори, ако някой се интересува да задава неудобни въпроси.
Tuesday, April 3, 2007
Това е блогЪТ и. Предполагам, че тук трябва да има някакво себепредставяне или уводни думи, предполагам и то вярно, че това ще е тъпо начало на нещо, което не е ясно дали ще има край, среда...дори продължение. Вече се разбра, че Алекс е пич и че за интелектуалците Моцарт е лигльо. Не слушам Моцарт, но пък често ми се налага да слушам многобройните чалга-интелектуалци - снизходителни, претенциозни, кисели, тежко пубертетни и комични в своята престорена небрежност. Ще пиша за музика, ще пиша за състояния-натрапчиво и досадно, дори нечетимо, с много запетайки, точки и тирета. Ще пиша за филми и за книги, дори мога да пиша за околната среда от хора, събития, случки, за обществото и неговите странности, които ни занимават със себе си. Няма да пиша стихотворения, защото не ги чувствам и не ми трябват, пък и защото малко хора ги могат...другото е злоупотреба, изнасилване на понятието арт. Да, от чалга интелектуалци...познахте. Това е. Направих представяне и го публикувам преди да съм съжалила, защото знам, че началото било най-трудно=)
Monday, April 2, 2007
Subscribe to:
Posts (Atom)
