Събота вечер. Точно, когато вече си отдъхваш от жегата на града с всичките му класкони, стъпки, разговори, мобилни телефони, слънчеви очила, криещи отегчени, тъжни, весели, глупави, учудени, дълбоки..... очи. Събота вечер, когато някаква работа трясна резето на красивата вечер някъде навън в компанията на топлите звезди и потракващите кубчета лед....Вместо това неспокойно споделя с гузната съвет някакви незнайни фрази за апокалиптичен провал някъде, в нещо, заради някого...по стечение на винаги злонамерени обстоятелства. В такива моменти си пускаш музика, четеш нещо неразбиращо, но задължаващо или просто мислиш за това, което предтои, бягаш в мечти, които май няма да станат "сега", защото нищо не е такова каквото изглежда, защото някакви богове тъпо се подсмихват или заради баланса на силите, където често се налага да играеш ролята на прееецаканата везна. Понякога се чудя дали представата за "след време" определя лимита на самоувереността или на комплексите ти. Чудя се и дали умислен в по-добрата бъдеща перспектива не изпускаш възможността непринудено да се почувстваш щастлив , когато му е времето, т.е. точно сега...без да търсиш скрития подсмисъл, който обикновено се плаща...на касите зад нарисуваната перспектива, моля! В такъв случай дали си страхливец или просто наивен мечтател с особен афинитет да бягаш от недоволството в хепи енд-а на "ще има едно време...."?